Viola un texte tres ancien que j avais ecrit  a la classe de neuvieme...

Тежката за всички утрин настава.Оправям дневния си тоалет,след което изпивам кафето горчиво като пелин.Потеглям,качвайки се в едеално работещия,чист,"полуградски,"получастен" асансьор.ПРедстои ми сблъсъкът с поредното препятствие-стълбището,зарито в битови буклуци,забравено от чистачите още преди години.В последствие се озовавам долу,лице в лице с блока ми,чиято сянка се отразява във влажната земна покривка.Поглеждам нагоре,за да видя коя от клюкарките,по-природа дискретни съседки,наблюдавам мърданего ми в неподвижното битие.Лицето ми е обърнато към начумереното небе.Виждам любимата джанка,от чиито клони се стичат капки.ПРодължавам напред по сивата улица,на чиято сивота тук-таме изпъква някоя преливаща от отпадаци кофа за боклук.Оглеждам се и виждам хората,в чиито очи се чете само мъка.Облеклата им са в унисон с гледката на замърсената столица,чиито управници не хаят за последствията.Само уплашените котки,пък мчакар и без чизми кръстосват моя път.Огромни машини препречват моя път.Страхът от тях внимателно прониква във вените ми,а изпаренията зазадушават и без това замърсения ми бял дроб.Избягвам пипалата,които излизат от тях,сякаш присегнали се с въже в ръката към моята шия.Намалявам инерцията,с която съм се запътила към разнебитената трамвайна спирка,облепена в цинични писания.Трамваят-"желание спира под носа ми.Не ми се ще да се кача,ала се налага.Вътре хора,хора,хора...да се задушиш.Миризмата на лук,ракия и пот се впива в кожата ми.Оглеждам се и виждам няколкото пияни труженици-занваятчии по вероятност,опитали се да задушат незграждащото се разочарование в бутилката.Седя от страната на прозореца,в чията повърхност се оглежда алчния поглед на бабата,жадна за място,но не в трамвая,а в живота.Капките са черни,сградите са разбити от столичните наркомани.По земята,насядали дрипави просяци молят за стотинка,цигара,ракия.В центъра.В този център,в които джамията се е сгушила между двете дървета,но не от срам,че е обитавана от мними фанатици мюсулмани,а от отдаването си на мистицизма.Голите крака стърчат от пъсрите килимчета,снишили под мощната ръка на Аллах.Трамваят-желание се завърта и се озовавам срещу Парламанта,върху чиито порти гордо стоят думите:"Съединението прави силата",уви няма такова съединението,което да ви измъкне изпод калта,в която затъвате все повече.Като апогея на лъскавостта пред мен се изправя-"Шератон",ЦУМ...
А после :"Ние българите това,ние българите онова..."А какви са тези"Макдоналдс,Хапи на  всяка крачка?ПРедставители на великата американска култура,пък макар и вече изгниваща отвътре навън.На Витошка съм,угънала се под тежестта на висящи лампи,дрехи,кафенета,дами,дискотеки...Същинска Cams-ти Elysee.И всички по нея пионки,едни такива издокарани,гримирани,натокани.
Корпусът на спирката е поизкъртен.Вървя,но вече пеша.ПО уличата се носи аромат на пица,примесен с миризмата на тежък парфюм от продавачката в магазина до мент.Достигам заветната точка-сладкарницата,позната до мозъка на костите ми.